Félicitations ! Ton soutien à bien été envoyé à l’auteur
Колелото

Колелото

Publié le 12 mai 2022 Mis à jour le 12 mai 2022
time 1 min
1
J'adore
0
Solidaire
0
Waouh
thumb 0 commentaire
lecture 47 lectures
2 réactions

Sur Panodyssey, tu peux lire 10 publications par mois sans être connecté. Profite encore de 9 articles à découvrir ce mois-ci.

Pour ne pas être limité, connecte-toi ou créé un compte en cliquant ci-dessous, c’est gratuit ! Se connecter

Колелото

Старците се събудиха почти едновременно, но останаха да лежат неподвижно в мрака. Къщата леко поскърцваше, създавайки усещането, че нещо огромно около тях вдишва и издишва, а старинните мебели издаваха приглушени звуци, сякаш нечии леки стъпки оставят отпечатъци по дебелите прашни килими.

Полежаха така, без да говорят, около половин час, настроили вълните на мислите си на една и съща честота. Пухените завивки с избелели мотиви покриваха старите им тела, отпуснатата кожа, наболяващите кокали, трудноподвижните стави и втвърдяващите се сухожилия.

– Мисля, че е време – прошепна старицата.

Старецът кимна в тъмнината, тя усети това и без да го вижда.

– Понякога си мисля... – започна, но се спря.

Старецът отново кимна, отдавна мислеха едно и също, сигурно това беше нормално, след толкова години, изживени заедно...

– Часовникът е спрял, чуваш ли? – попита старицата и старецът помръдна леко. Това им се беше случвало толкова пъти. Дори разговорите бяха едни и същи.

– Да, спрял е, не го чувам – отговори.

– Ха – лекичко се изсмя старицата – точно така, не го чувам.

– Но как само го усещам – казаха двамата в един глас.

Извъртяха се под завивките, за да се наместят по-добре. Старите им тела оказаха съпротива. Те отдавна оказваха съпротива.

Полежаха още малко, замислени за часовника и времето. Щом часовникът е спрял, значи е време. Беше забавна мисъл. Адски забавна.

Слънцето изпълзя иззад хоризонта и лъчите му надникнаха в прашната стая. Старците се покашляха и се надигнаха полека, без да бързат. Нямаше закъде да бързат. Бавно, поскърцвайки със старите си тела, те наметнаха по една дреха и провлачиха стъпки към верандата. Дъските под краката им издаваха звуци досущ като тези в ставите. Люлеещите се столове ги очакваха, трябваше само да се отпуснат в тях и да се залюлеят като две големи странни махала, отброяващи секундите.

Към девет часа им омръзна да стоят и да мислят за едно и също. Старецът погледна към плевнята и въздъхна. Старицата извърна глава към него.

– Да почакаме още малко?

– Да, още малко – отвърна той и залюля отново стола.

Загледаха се в дърветата, в листата, в тревата под тях. Мислеха обаче за пръстта. Тя беше тази, която храни тревата, дърветата и техните листа. Един ден трябваше да спрат да хитруват и да уважат пръстта. Защото това тяхното си беше хитруване.

– Мисля че е време – отбеляза старицата и се покашля.

Старецът кимна.

Двамата се надигнаха, с усилие оставиха столовете под себе си и се задържаха на крака. Повя вятър и разклати клоните. Някъде в далечината премина автомобил, после изведнъж залая куче и пак така рязко замлъкна.

Старецът въздъхна, протегна ръка и хвана дланта на старицата.

– Да го направим – прошепна и двамата тръгнаха, хванати за ръце, към плевнята.

Някога правеха всичко това тържествено, като специален ритуал, пък и то си беше точно това, обличаха хубави дрехи, приготвяха си питие, старецът натъпкваше лулата, старицата слагаше любимата си сламена шапка. Тържествено и мълчаливо влизаха в плевнята, отрупана с всевъзможен селскостопански инвентар. По гредите, закачени на дълги ръждиви пирони, висяха сърпове, търнокопи, мотики, метална лейка, медна пръскачка, всякакви старинни инструменти от ковано желязо, очакващи да влязат в употреба. Вратата зад тях изскърцваше на древните си панти и се захлопваше, те минаваха край всички тези отдавна недокосвани инструменти.

За да стигнат до малката купчина пресъхнала слама, която от години стоеше в дъното на плевнята, затисната с две избродирани от дървояди широки дъски и една ръждясала ръчна количка. За да отместят количката настрани и да подпрат дъските на тухлената стена до нея. За да разбутат сламата и изпод купчината да се покаже скелета на едновремешен старинен велосипед.

Сега старците пристъпяха към плевнята с обикновените си, ежедневни дрехи, носеха се с клатушкащите си походки, като уморени вехти камили в безкрайна смълчана пустиня. Нямаше приготвени питиета, нямаше натъпкана лула, а сламената шапка отдавна бе пробита и захвърлена. Въпреки цялото хитруване, времето си казваше думата.

Вратата изскърца и едната от пантите леко увисна. Старците се провряха през отвора и преминаха под окачения арсенал от железа и дървени дръжки. Спряха се в дъното, отместиха дъските и ръчната количка и започнаха да разравят сламата. Отдолу се показа част от дръжка, част от седалка, щръкна задния калник със старомоден светлоотражател.

След няколко минути велосипедът стоеше пред тях в цялото си повехнало величие. Приличаше на стара пожълтяла картичка, на която не може да се разчете нито годината, нито адреса. Огромното му предно колело изглеждаше странно, веригата му бе провиснала и ръждива, боята отдавна нямаше предишния си блясък.

Старецът го изтика до средата на плевнята и хвана рамката с две ръце.

– Полека – предупреди старицата.

– Внимавам – отвърна.

Напрегна мускули и обърна колелото със седалката и кормилото надолу, сякаш щеше да го ремонтира. Движението го накара да изохка и кокалите му изпукаха.

– Дали ще стане и този път – прошепна старицата.

Старецът кимна и я погледна.

– Винаги става.

Сега кимна старицата.

Постояха малко така, отново замислени за едно и също.

– Е, да го направим – казаха едновременно и се усмихнаха.

Старецът хвана педала на колелото в кокалестата си ръка и го завъртя. Ръждивата верига издаде стържещ метален звук, после изтрака и се задвижи. Задното колело се завъртя. Спиците полетяха една след друга в напразни усилия да се настигнат. Старците поеха дълбоко въздух и усетиха как се случва отново.

– Ха – възкликна старицата – усещам го!

– Да... – провлачи старецът и се съсредоточи във въртящото движение на ръката си. Опитваше се да поддържа равномерна и висока скоростта на въртенето.

– Усещам го, наистина го усещам! – старицата се усмихваше. И двамата гледаха във въртящите се назад спици, които образуваха илюзия за полупрозрачна окръжност. Сякаш едновременно можеш и не можеш да виждаш през тях.

– Мисля, че чувам часовника.

Старецът кимна.

– Мисля, че го усещам...

Старецът се усмихна.

– Усещам как се задвижва махалото...

Погледите им се избистриха и в очите им се появи радост. Старицата се облегна на рамото на стареца и се втренчи във въртящите се магически спици. Усещаше как махалото в тялото и се преобръща и секундите се носят, препуснали в друга посока.

– Усещането винаги е невероятно, всеки път! – не се сдържа и възкликна.

– Да... провлачи старецът и продължи да върти колелото.

Стояха така, тя съвсем неподвижна, а той – въртейки назад колелото, заслушани, запленени от промените в телата им. Усещаха как кожата им се стяга, ставите възвръщат подвижността си, костите укрепват, погледът става по-ясен, слухът се изостря, махалото се движи с нова сила...

Всичко изглеждаше по друг начин. Дърветата, листата, тревата, дори пръстта.

Въздухът беше друг, бръмченето на самотна муха беше друго, светлината, процеждаща се в плевнята, беше друга, те самите ставаха отново други.

По някое време ръката на стареца, въпреки че бе възвърнала част от предишната си сила, се умори и той остави колелото да се върти по инерция. Спиците постепенно се превърнаха от магически кръг в обикновени телчета, колелото бавно спря и в плевнята настъпи неестествена тишина.

Мъжът и жената стояха, все още загледани във велосипеда.

Усещаха по-младите си коси, дробове, мускули. Всеки път беше толкова зашеметяващо, че те оставаха така понякога повече от час, наслаждавайки се на чувството да се върнеш. Всяка клетка от тялото им бе изпълнена с радост, всяко вдишване беше благодарност, всяко трепване на мускул – ново изживяване.

Постепенно се отърсиха от връхлетелите ги чувства, мъжът обърна велосипеда и го върна на мястото му. Поглади замислен рамката с ръка и се зае да натрупва мълчаливо слама върху него. Жената се включи и скоро пред тях стоеше само камарата. Не се виждаше никаква част от тайната им. Метнаха отгоре двете проядени дъски и ръчната количка, прекосиха обратно плевнята и се измъкнаха навън.

Беше късен следобед. В далечината премина автомобил, после излая куче.
Мъжът и жената мълчаливо се отправиха към верандата, където ги чакаха люлеещите се столове. Мислеха за едно и също. След толкова дълги години, изживени заедно отново и отново, това беше нормално. Заслушаха се в тиктакането на часовника, който някак бе тръгнал от само себе си. Не че това ги учудваше...

– Един ден трябва да спрем с това, нали? – прошепна жената.

Мъжът кимна.

lecture 47 lectures
thumb 0 commentaire
2 réactions
Partager la publication
copylink copylink

Commentaire (0)

Tu peux soutenir les auteurs indépendants qui te tiennent à coeur en leur faisant un don

Prolonger le voyage dans l'univers Culture
Chapitre 17. Le temps file... 
Chapitre 17. Le temps file... 

Ma solitude est grande. Finalement la solitude occupe l’espace, puis tout l’espace, n’y laissant plus guère de place po...

Lorenzo Soccavo
4 min
Demain
Demain

  Un jour, j’irai...

Laure Gérard
1 min
"Piciul": la Napoli degli esclusi
"Piciul": la Napoli degli esclusi

Si lascia di seguito il link alla recensione di Maurizio Nappa al romanzo "Piciul" di Marco Peluso. "Piciul" narra le vicende controverse...

Lisa Marra
1 min
Press Release - Panodyssey
Press Release - Panodyssey

Panodyssey dà il via al suo tour europeo che mette la creatività al centro della cultura Le prime tappe del tour vedr...

Ceipes
2 min

donate Tu peux soutenir les auteurs qui te tiennent à coeur