С началото на новата година списанието пое по своите бели пътеки.

С нови автори и гост редактори, към нови пространства на идеи и търсения. И с подкрепата и доверието на онези, които вече припознаха „Картини с думи и багри“ като дом за своето творчество. И с незатихващия интерес на читателската аудитория, която още след първите броеве излезе от границите на България. Ще спомена само някои от страните, в които онлайн изданието ни е намерило своето трайно място сред любителите на литературата и визуалните изкуства: Съединените щати, Германия, Индия, Франция, Италия, Китай, Япония, Турция, Испания, Ирландия, Индонезия…

Спирам дотук.

Не защото оптимизмът ми относно развитието на списанието пресъхва, или е неоснователен, а защото светът такъв, какъвто го познавахме, се сгромоляса върху нас – изведнъж, и напълно неочаквано – не само за мен, а и за тайните служби на някои от „великите сили“.

Войната опустошава Украйна. Колко дни?!

Мъртва съм. И всичко е безсмислено.

И този опит да събера останките си, за да напиша нещо смислено. За да продължа да правя онова, което считах доскоро за важно, за мисия.

Живеех си в задъханото ежедневие на диалога с читатели и автори, на четене и разглеждане на картини и изложби, на публикуване. Поезия и рисуване – колко красиво... Изглеждаше, че животът безметежно започва да се измъква от зимата на замразеното ни отсъствие от света, на бягството от обществото, което не можем да променим. Защото обществото в България бавно започна да се променя – към отърсване от хватката на мутренския тоталитаризъм, в който доволно дремехме повече от десетилетие… 

Януари отмина с все по-добър рейтинг на четимост и видимост на сайта –

дори започнах на получавам предложения за публикуване на платено съдържание, които проучвах и отказвах… защото „платеното съдържание“ е другото име на зависимостта.

Дойде февруари, с международното предизвикателство „По хайку на ден през февруари“. Едно духовно поклонение, което за пети път правя. Не много успешно. Но пишех моите не много вдъхновени тристишия по зададени теми, всеки ден. Уморително и по някакъв начин пречистващо. Извървях пътя до края – с омерзение към себе си и тези, които не спряха да пишат и публикуват. Въпреки войната

И може би това автонасилие ме направи напълно неспособна да възприемам нормално света. Но какво означава „нормално“, когато хора умират в домовете си – от избухващи ракети и обстрел, от студ и обезводняване; когато болниците са разрушени, и театрите, и училищата. Когато само подземията са относително безопасни, а пътищата за спасение водят отвъд границите на родината… Мразя тази дума – „родина“, твърде натоварена със задължително преклонение към една родина, която не можехме да обичаме. Но, ако за нас тя е изгубила благородния си смисъл, за украинците не е. И те се сражават за родината, не я предават. Не се предават. Напълно неочаквано – за агресора, и за света. И, сражавайки се за нея, пазят този свят от пълна разруха. От деградацията на ценностите, до физическото унищожение.

Не мога да продължа.

Захвърлям текста и продължавам да търся трескаво новини за войната от чужди и наши новинарски сайтове, от социалните мрежи и twitter.  Снимки и видео с малко текст. Понякога статии на анализатори, интервюта на знакови политици и публични личности. Войната попива в мен – ментално невъзприета; извънсетивно – просто осколки в плътта, просто – болки.

И всичко се разпада в безсмислие.

И всичко, което се случва, е някак неуместно, недостатъчно, безполезно.

Очаквах реакцията на Света, на властимащите – да променят случващото се. Очаквах реакцията на Обществеността, на Медиите, на Политиците – в България и в Европейския съюз, в Щатите… И реакциите на окупаторите.

Като дрогирана чаках следващата доза информационен опиат. Болеше. Но болката беше някъде много далеч, много навътре – точно както когато те шият с местна упойка – знаеш, че боли, дори чувстваш убожданията, но не ги усещаш истински.

Спрях да публикувам жалките си опити за хайку, дори захвърлих компютъра, излязох от мрежата – каква смелост за рибка от пасажа, който потъва в пастта на промишления риболов.

Не останах задълго „извън“…

Бавно започвам да осъзнавам, че съм клетка в световния организъм, че не мога да съществувам без него – въпреки затворената врата на дома си, маската, изолацията, работата „от вкъщи“.

Включвам телевизора само за да намеря Animal planet, Discovery  и National geographic… Но, докато превключвам каналите войната отново влиза. И така трябва, защото тя е там, вън, и хора умират. Отново се потопявам в мрежата, боядисвам в синьо и жълто профилната си снима във Фейсбук, събирам много лайкове и се чувствам по-добре, но, всъщност, не съм. Празна и куха съм, защото това, което правя е напълно безсмислено. И се питам – какво мога да направя?! Да напиша стихотворение, призив?! Вече написах – единственото истинско хайку от цялото ми хайку предизвикателство за тази година. И в него е целият ужас и цялата недостатъчност на онова, което правим:

мартеница –

кръв

върху снега на Украйна

Защото дойде 1-ви март и започна едно безумно честитене на празника. Ах, обичам го този 1-ви март, световното наследство на България, включено в списъка на ЮНЕСКО. Но тази година беше болезнено-отвратително – цялото това кичене с мартеници. Все едно се бесехме с тях. Каква касапница беше – кръв върху реверите ни, върху китките ни... Върху бездушието ни.

После дойде 3-ти март.

И това беше разстрел. Изтезание за съвестта. Е, съвестта е разтегливо понятие, разтекливо. И тя, нашата съвест, се разтече.

Гледах как празнуваме „освобождението си“, с което имплицитно славим днешните убийци, агресори, озъбили се на цялото човечество, готови да взривят планетата, ако се противопостави на вековните им имперски амбиции – да завладяват, да мачкат света.

Заваля заря от цветя, благодарност и снежни топки.

Не се отрекохме от този национален празник-позор – поредният мирен договор между две мракобесни империи.

И колко безсмислени станаха исканите и получените оставки, защото нищо не се промени истински в страхливата ни политика. Но само нашата ли е такава?! Колко безсмислена стана обещаната и забавена хуманитарна помощ и дебатът за военната помощ, която бихме могли, но която няма да дадем.

Защото животът продължава, нали?!

8-ми март - цветя и поздравления отново. И усмивки, и сърчица… На кого му пука за женския празник, когато майки с бебетата си умират в родилните домове, разрушавани от бомби?! Но не секват уродливите лайкове в социалните мрежи. Четем стихотворения, представяме книги и картини…

Дали си представяхме картините на глад и студ, на немощ и безпомощност, на изолираност и самота… Да, пишем стихотворения за това… Но те не помагат на никого.

На десетия ден от войната почина мой приятел – поет и писател. В Деня на прошката отново започнах да публикувам в онлайн изданието на списанието, защото… чрез словото си продължаваме да съществуваме. Катастрофален спад в четимостта и импресиите на сайта.

Защото не всичко се случва в социалните мрежи и интернет.

Стоя на балкона си, взирам се в светлинките, мигащи в полите на Витоша и си представям какво ще е, ако прозорецът зад мен липсва и топлината е излязла в нощта и няма ток и вода, а светлинките в полите на Витоша са пожари. Влизам в топлината на стаята, под жълтото петно на лампиона и пиша ли пиша – успокоявам се; успокоявам си нервите и съвестта.

Бежанците зъзнат по нашите гари, по площадите и граничните ни пунктове, а ние говорим колко много сме направили, какви платформи за подкрепа сме създали и каква организация… Може би. Неправителствените организации организират спасяването на съвестите ни с онова, което действително правят. Политиците си правят снимки в Брюксел, докато се чудят как да спасят зависимостите си, да оправдаят бездействието си, или слепотата, с която обвързаха Европа и света с Русия. Санкциите следват една след друга – разкъсване на пъпните връзки, освобождение, което искаме да постигнем веднага, но не можем. И санкциите си остават половинчати, едно пожелание за бъдещ крах, но Днес… Днес денят продължава да ни гледа с разкъсаната плът на Украйна.

Чакаме – нещо да се случи, някак – да се събудим и да се окаже, че само сме сънували война. Но когато се събудим разбираме, че ракетният обстрел продължава, че хуманитарната катастрофа е факт, че коридори за евакуация няма, а майките с деца незнайно как успяват да прегазят фронтовите линии, защото в Украйна всичко е фронт, без тил. Място за отстъпление няма, защото е заложено повече от свободата на един народ – заложена е националната му идентичност, правото му на съществуване, физическото му оцеляване.

Животът продължава. Но фронтовете на живота се разпадат. Защото войната  обезценява живота, а щом животът няма цена – какво друго има?! Моралът?! Политиката?! Изкуството?!

Любовта, свободата, човечността…

Когато погледнем през болката и пустотата, отвъд атавистичния ужас пред смъртта и унищожението, ще видим, че войната роди една невъзможна съпричастност, една вълна, която като цунами премина над света, отнесе безразличието и събра хората, както никога досега.

И, ако може да се каже, че Ковид пандемията атомизира обществото и доведе до разпад на традиционното общуване, то войната в Украйна го интегрира.

Да, войната обезцени живота и по този начин всичко останало. Но тя не може да обезсмисли живота, нито всичко останало.

Защото любовта, свободата, съпричастността, човечността получиха нови измерения, а оттам и моралът, политиката, изкуството… Животът…

д-р Габриела Цанева, издател и главен редактор на сп. „Картини с думи и багри“

сп. "Картини с думи и багри", брой 1/2022, 31.03.2022